През последните два века човечеството се е сблъсквало с множество финансови, икономически и социални кризи. Всяка една от тях има свои причини, свои собствени фактори и различни методи, с които е преодоляна. В момента световните икономики се намират в поредната такава. До голяма степен кризата се зароди в банковата система на САЩ, както и свързаните с нея подсистеми. Кризата не би имала толкова голям обхват, ако беше възникнала в някой друг отрасъл от икономиката, но за добро или лошо всяка една компания е неизбежно свързана със своята банка. От друга страна глобализацията като процес на свързване на международните икономики „изнася” кризата към страни, които самостоятелно не биха имали подобни проблеми. Множество именити икономисти дават различни отговори за това какви са причините за кризата и какви са решенията за излизане от нея. Някои от тях са насочени към алчността в управлението на банките, други към консуматорската нагласа на развитите страни, трети към бавните действия на регулаторните органи. Смятам, че те всички са прави, но корена на проблема е доста по-надълбоко от това. Горепосочените причини са по-скоро последната капка, която даде началото на верига от събития.
В тази разработка ще се опитам да проследя генезиса на кризата от доста по-ранен етап – от началото на века и кризата с „Enron” до настоящето, като се спра на ключови за мен политически и икономически решения, даващи първоначалния тласък на лавината от проблеми. Последователността, в която ще ги разгледам е следната:
1. Отчетността по времето и след фалита на „Enron”
2. Проблемите при прилагането на Сърбейн-Оксли акт
3. Разликите в нормативната регулация на инвестиционните и търговските банки в периода 2001-2007 като първоначалник на финансовата криза
4. Проблеми с реалния и очаквания риск и оценяващите го институции
5. Политиката на Федералния резерв за „измъкване” на банките и големите корпорации и необходими регулаторни промени
| 1. |
В края на деветдесетте години на миналия век фондовите пазари по света са място, в което е почти невъзможно да изгубиш пари. Цените на акциите растат, акционерите и инвеститорите стават все по-богати и все по-безразсъдни. Една от компаниите, които поддържа ръст на цените на акциите си от поне тридесет процента на година беше „Enron”. Дългогодишен първенец на Fortune 500 за иновативна компания, любима на всички инвеститори и един „поглед към светлото корпоративно бъдеще на Америка”. Този конгломерат с дейност почти на всеки континент, реализирал приходи за 2000-та година от 110 милиарда долара, притежаващ активи за 65 милиарда, банкрутира точно за двадесет и четири дни. Звучи невъзможно за тогавашните акционери, анализатори, банкери, служители и работници, но банкрутът се оказва истина.
Как се достигна до това? Благодарение на размерите на компанията, връзките, които управляващите я имат и счетоводните измами, които главният счетоводител Ричърд Коузи и финансовият директор Андрю Фастоу, съумяват да приложат. За съжаление тази измама унищожава спестяванията на хиляди инвеститори в компанията, а пенсионните фондове на двайсет и двете хиляди служители и работници изчезват . Може би по-важно от това е фактът, че се показва невъзможността на контролните институции да упражнят активно своите функции – рестрикция на неправомерната дейност и регулиране на счетоводната и финансова информация, която конгломерати като Enron представят пред света в своите финансови отчети.
Ако се дистанцираме от неправомерните действия на корпорацията в своята фактическа дейност и се съсредоточим в нейната отчетност, може да забележим една много интересна последователност. Във всеки един от финансовите отчети са описани приходи, за които не може да се докаже произход. Множество от реализираните разходи са разделени между така наречените „предприятия със специално предназначение”, които са дъщерни на компанията, но техните отчети не се включват в консолидираните отчети на корпорацията.
По-нататък в изложението си ще направя аналогия между този тип прикриване на разходи и банковото „укриване” на риск. В Enron успяват да заобиколят един от счетоводните принципи, а именно съпоставимост между приходи и разходи и справедлива цена, чрез така нареченото mark-to-market[1] оценяване на активите. Счита се, че корпорацията е имала одобрение от SEC[2], позволяващо на корпорацията да начислява бъдеща печалба, още в момента, в който е подписан един договор. Още повече, че те имат възможност да определят в какъв размер ще бъде тази печалба, без да се вземат предвид, фактическите парични потоци, които ще влязат в компанията от тази сделка.
Оттук във финансовите отчети на компанията влиза невярна информация, която заблуждава т.н. стейкхолдъри[3]. Тази спекулация с доверието на потребяващите информацията във финансовите отчети, доведе до много голяма загуба на доверие към проверяващите институции, каквито са вътрешните и външните одитори, регулаторните органи на публичните предприятия, каквито в САЩ са SEC.
Основна част от нападките падат върху одиторските компании. Тяхната роля на регулатор за истинността на финансовите отчети и правомерността на действията на корпорациите е фундамент, върху който се гради информационната стойност на финансовите отчети. Поради близко до олигополното положение, в което се намират „Големите пет”[4] одиторски компании по времето на скандала , те предлагат освен своите одиторски и консултантски услуги, правни и счетоводни такива. Такава прекалена обвързаност с голяма компания като Enron, отключва възможността за счетоводни измами. Приходите, които Arthur Andersen получават са в такива размери, че те заверяват финансовите отчети на корпорацията без забележки, което би трябвало да показва изрядност на воденото счетоводство. В одиторските доклади на проверяващите също няма забележки, които да подскажат измамите, които корпорацията извършва. Изключая един скандал с подправяне на счетоводни документи в края на деветдесетте години на миналия век, за пред света Enron води стриктно и изрядно своето счетоводство. Манипулациите, правени през десетилетието до 2001 г. излизат наяве, чак след като проблемите с ликвидността на корпорацията стават публично достояние и SEC започва своето изпълнено с неприятни открития разследване. За съжаление тази проверка идва прекалено късно и цените на акциите на компанията спадат с хиляди пъти за няколко дни. Именно тези закъснели разкрития показват невъзможността (или нежеланието) на контролните органи да се изправят срещу различните неправомерни похвати, използвани от мега корпорациите за отчитане на приходи и печалба.
Съмненията около контролните инстанции се задълбочават още повече, когато от Arthur Andersen унищожават цялата документация, която притежават за Enron, като така затвърждават убеждението, че контролните органи са облагодетелствани от противоправните действия на обектите на контрол. Унищожени са над един тон документи. Погледнато обективно, нито една от свързаните банкови, счетоводни и контролни институции не би могла да прави бизнес с Enron без да знае за реалното състояние на компанията. Въпреки това банки от ранга на Morgan Chase, Deutche Bank, Citigroup, Credit Suisse работят против интереса на своите инвеститори, въвличайки се в престъпни деяния и инвестирайки парите им в „…корпорация, построена от карти”[5].
Неформалният контрольор на публичните предприятия от друга страна е фондовият пазар. Мярката за „здраве” и стабилност на корпорацията, това е цената на нейните акции. В това отношение Enron е една от водещите и най-добре представящи се на NYSE[6]. Одиторската кантора, обслужваща корпорацията и анализаторите в инвестиционните банки предпочитат да се откажат от задълбочени проверки върху финансовите отчети и фактическото състояние на Enron, но да получат огромни комисионни и бонуси за своите услуги. Ако се отнася за по-голяма част от публичните компании листвани[7] на фондовата борса, анализатори, спекуланти, инвестиционни банкери и инвеститори търсят и изискват информация, която да им помогне за преценката, дали да инвестират или да продават своите дялове и опции и кога да го направят. В случая с Еnron, където основния източник на информация насочен към публиката, финансовите отчети са де факто неверни, никой не съобщава за несъответствията.
Enron е пример за компания, която е „прекалено голяма, за да падне” – със силни връзки в държавната администрация, също толкова силно обвързана с големи корпорации, банки, издатели и прочее. Съчетанието от тези фактори я прави почти неуязвима. Всички я приемат като „сигурна карта” на борсов пазар, в който цените на почти всички акции спадат. За съжаление това води до изпаряването на множество спестявания на много хора.
| 2. |
Основен регулатор за счетоводната информация, която генерират фирмите до 2002 са до голяма степен т.н. счетоводните стандарти. През годините са се оформили две основни системи, които въпреки приликите си имат и своите разлики – това са европейските „Международни счетоводни стандарти”[8] и американските „Общоприети счетоводни стандарти”[9]. За доста дълъг период те са достатъчни и изпълняват своята роля. Те не са законово обусловени, но заедно с тях има и закони, които подпомагат регулаторната дейност.
След края на технологичния балон и скандалите на Enron и WorldCom става явно, че те не са достатъчни. Множеството пролуки в законодателството и множеството различни и понякога противоречиви стандарти, дават възможност на дружествата с акционерен капитал да прескачат някои норми или да заобикалят стандартите. От друга страна органите, които доказват достоверността на счетоводната и финансовата информация – одиторите биват компрометирани след гореописаните измами, извършени от една от „Петте големи”. Всичко това заличава почти напълно доверието на инвеститори и кредитори в системата на фондовите пазари.
В опит да възвърнe това загубено доверие законодателя в САЩ приема един крайно чакан закон – т.н Сърбейн-Оксли акт[10]. За ползите и вредите от този закон се водят спорове и до момента. Като една от вредите, нанесени от закона се описват значително увеличените разходи за неговото прилагане, както и изместване на фокуса от анализиране на произхода на проблемите единствено към тяхното констатиране. Добрата страна на закона е, че чрез него се дават конкретни изисквания и задължителни дейности при вътрешния и външния одиторски контрол. Чрез закона също се завишават до голяма степен и глобите, налагани върху проверяващите органи и отговарящите за финансовата дейност директори[11]. Това разбира се е доста опростено и непълно обобщение на този доста фундаментален за изложението ми закон.
Накратко – Сърбейн-Оксли има за цел да намали възможността на одитори, финансови директори, и като цяло управленските кадри да злоупотребяват със счетоводната и финансовата информация, която представят пред обществото. Той е дълго чакан закон, поради явната недостатъчност на дотогавашните норми. В текстовете от закона много подробно са обяснени как, кога и какво могат и трябва да правят гореизброените служители, за да се достигне до яснота, пълнота и истинност на информацията. Също така са завишени до голяма степен санкциите при неизпълнение на изискванията посочени в този нормативен акт. Чрез него се обособява и квази-публичната агенция наречена „Борд за надзор на отчетността на публичните компании” (PCAOB) [12], който има надзорна, регулаторна, инспекционна и възпитателна функции.
Комбинацията от тези промени в законодателството има за цел да възвърне доверието на обществото в публичните компании, както и в регулиращите ги органи. До голяма степен тази цел е постигната и този закон дава сигурност на акционерите и кредиторите на акционерните дружества, като това позволява раздвижване на фондовите пазари. Голям проблем са високите разходи, които произтичат от пълното прилагане и внедряване на законовите изисквания. Според някои наблюдатели средните разходи за прилагането му варират между 1.6 и 4.4 милиона долара на година за компания[13]. Видимо това намалява печалбата на тези компании, както и възможността им да вложат тези средства в инвестиции.
„Сарбейнс-Оксли може да предотврати следващия Енрон, но също така може да „осакати” или „убие” следващия Сиско, Майкрософт или Старбъкс.”[14] Погледнато отстрани много компании биват карани да се съобразяват с драконовите норми в този закон , заради злоупотребите на няколко други. Тази неравнопоставеност води до отвод на много компании от фондовите пазари, като те изкупуват своите акции обратно и се връщат към това да бъдат частни такива. Разбира се, тази промяна изисква много големи капиталовложения, но не са единици компаниите, които я предпочитат.
Такова изменение води до фундаментални промени в бизнес стратегиите на компаниите и на финансовите им планове. Променя се драстично и начина на финансиране на тези предприятия. Като публични такива те могат да прибягнат до продажба на акции, което да им донесе необходимия капитал, но като частни те трябва да разчитат на крупни финансирания от страна на банките. Освен това се намалява и инициативността на новите компании да „излязат” на борсите и да продават свои ценни книжа. Всички тези предпоставки водят до намаляване на растежа в икономиката.
През годините на т.н. ДотКом балон, множество мениджъри свикват със солидни месечни и годишни бонуси, някой от тях в пари, а други в акции на компаниите. При пазар, в който цените на акциите растат, било то и нереално, ти ставаш по-богат. На такова богатство свикват много от топ-мениджърите на в последствие фалирали компании. След кризата през 99-02 година на борсите много от тях загубиха големи суми пари, заради увереността, че пазарът ще е вечно с възходящ тренд. След 2002 година същите тези мениджъри и брокери, търсят ниша, която да донесе бърза печалба от инвестиции с висока възвращаемост.
Благодарение на SOX, инвеститорите получават необходимото им спокойствие и започват да инвестират в „следващия голям удар”[15]. За съжаление именно тази привидна тотална и безрезервна регулация, която закона от 2002 налага, дава възможност за последвалите действия на инвеститори и инвестиционни банки, довели до настоящата криза.
Прилагането на този закон изисква от одитиращата комисия да извършва своя контрол, основан на точно определени и конкретни акценти, като това измества реалната цел на одита. По-голямата част от одиторите извършват формална проверка, в съответствие с разпоредбите на PCAOB , SOX и SEC, но без да се изследва защо и кой е в основата на извършените нарушения.
Високите санкции, наложени за неспазване на изискванията, плашат много от по-малките компании и те отхвърлят някой от по-рисковите си клиенти. От своя страна, тези клиенти могат да се обърнат единствено към компания от „Големите Четири”, чиито такси са с пъти по-големи.
Тези пропуски в закона довеждат до почти олигополно пазарно положение на четирите одиторски компании. Те обслужват всички големи корпорации, а останалите нямат достатъчно ресурс, за да си позволят техните услуги.
Така се достига до любимото на Америка „too big to fall” положение. Въпреки тежките санкции и забрани, нито една от тези компании не би могла да бъде обвинена, защото пропадане на която и да е от тях би довело до компрометиране на положението на техните клиенти, които от своя страна са също „too big to fall” състояние. Този порочен кръг се допълва и от инвестиционните банки, за които по-надолу ще стане въпрос, чиито глад за инвеститори довежда до икономическия колапс, който ние всички познаваме с наименованието Криза.
| 3. |
Инвестиционните банки се различават по множество характеристики от търговските. Още през 1933г се приема т.н. Глас-Стиигъл акт[16]. Той диверсифицира търговските и инвестиционните банки с цел да се изключи възможността да извършват високорискови операции със средства от спестявания. Точно такива операции довеждат до Великата депресия през 1929г.
До 1999 г. този закон регулира дейността на двата вида банки, като ограничава операциите, които търговските банки имат възможност да предприемат с парите на вложителите. Ограничението не е пълно, но размера от вложения, които търговските банки могат да използват за операции със ценни книжа е лимитиран до 10%. През 1999 г. в навечерието на спукването на ДотКом балона, този закон е премахнат и на негово място е приет Gramm Leach Bliley Act. Той разрешава консолидирането на инвестиционните и търговските банки под предлог, че те залагат силно на репутацията си и не биха злоупотребили със средствата на вложителите си.
При пик на икономиката, хората предпочитат да инвестират. Там се намесват инвестиционните банки, но при спад на икономиката хората предпочитат да спестяват. GLBA дава възможност на банките да печелят и в двата случая, като това увеличава риска както за спестяванията на вложителите, така и за инвестициите. Няколко години преди и след въвеждането на гореспоменатия закон започва консолидиране на търговски и инвестиционни банки. Така от Citibank става Citigroup, една от най-доходоносните корпорации в света и една от сериозно пострадалите от кризата банки.
Видима е връзката между бързите пари и високия риск. Благодарение на тези обединения, търговските банки имат възможност да генерират печалба, от рискови инвестиции и различни финансови инструменти, които преди приемането на закона не биха били възможни. За търговските банки има множество различни нормативни актове, които не важат за инвестиционните. Пример за това е разликата за резервите, които търговските и корпоративните банки трябва да имат във Федералния Резерв за всеки депозиран долар. В инвестиционните банки не е редовна практика да се оставят депозити. Именно поради това инвестиционните банки се явяват кръстопът на издаващи и купуващи ценни книжа клиенти. А приходът на банката се явява процента от сделката, която те обслужват. За да има повече приходи в това перо от баланса, инвестиционните банки търсят повече и по-големи IPO[17]-та.
Кредитирането на субекти за закупуване на недвижимо имущество срещу ипотека е в обхвата на търговските и корпоративните банки. Срещу залог на недвижимото имущество те предоставят ресурс за неговото закупуване. При неизплащане на задълженията към банката, тя отнема ипотекирания имот. Печалбата тук е в разликата между лихвите, които банката изплаща на вложителите и тези, които взима от своите дебитори. В класическия вариант на кредитиране за покупка на недвижимо имущество банката е получател на лихвените плащания и главницата.
В годините след приемането на администрацията на президента Клинтън в щатите започва акция на правителството насочена към увеличаване на броя на притежаващите жилища и намаляване на хората, живеещи под наем. Тази политика се постига, чрез стимулиране на двете полуправителствени агенции – така наречените Фени Мей и Фреди Мак[18]. Тяхната функция е да изкупуват и секюризират ипотеки, за да може постоянно в даващите заеми институции да има финансов ресурс. Усилията на правителството дават първоначалния тласък на бумът на ипотечни кредити.
През 2000 г. директора на Федералния резерв Алан Гриинспан дава предложение за намаляване на основния лихвен процент прогресивно от 6.5% до 1% . През юни 2003 е финалното намаление и основния лихвен процент в САЩ остава 1% до юни 2004, когато е повишен с 0.25%.
Тези няколко събития като цяло не са свързани, но ако се погледне от страната на притежаващ свободни средства инвеститор, те са от огромно значение. Преди да се намали драстично основния лихвен процент, много от инвеститорите влагат парите си в Държавни ценни книжа, които носят доходност от 6.5% и се категоризират като безрискови. След промяната те стават нерентабилни и следователно неизгодни за инвеститорите. В процеса на търсене на относително безрискова инвестиция с добра доходност се намесват и двете гарантирани от правителството институции Фреди Мак и Фени Мей. Те изкупуват много нови ипотеки от търговските банки, като чрез секюризиране ги превръщат в тип структурирани, покрити с активи ценни книги[19].
Процесът може да се обясни като разделяне на ипотеките на различни „пакети”, като в един са по-нискорискови ипотеки, а в друг са по-високорискови. Печалбата на инвеститора се явява като получава определен купон обвързан с това дали получателите на заема изплащат своята ипотека. Най-нискорисковите ипотеки биват класифицирани с ААА или А++, които се явяват равностойни на държавните ценни книги. Те се закупуват от залагащите на сигурно инвеститори. Аналогично CDO-тата с по-високорискови ипотеки биват закупени от хедж фондове и други институции, които толерират рискови инвестиции. Срещу този риск те получават и по-високи купонни плащания.
Може да се приеме, че и това е точката, в която инвестиционните банки се намесват, а и все повече инвеститори се насочват към този тип инвестиции. Хронологично погледнато това е периода около 2004-2005г.
Поради високото търсене на жилища, цената им се покачва, правейки ги добра инвестиция за обикновения американски гражданин. Все повече хора търсят да закупят жилище, а и все повече търговски банки им предлагат все по-добри условия. От друга страна търговските банки търсят повече клиенти за тези си кредитни продукти, защото клоновете им, занимаващи се с инвестиционно банкиране имат купувачи за облигациите, който ще се „изковат” от ипотеките. От гледна точка на инвеститорите нещата са също толкова добри – те намират ниша, която дава възможност за бърза печалба и големи инвестиции. Това пак ни връща в „началото” на кръга-малки и по-големи компании строят жилища, хората ги купуват с ипотеката, която банката им дава. На следващата година цената на жилището им се е увеличила до толкова, че те могат да си позволят да го продадат на солидна печалба и така да си купят две. Банката ги приветства и им дава ипотечен кредит за закупуването на двете.
Това е типичния пример за това, че ако нещо е прекалено добре, за да е истина, то то ще завърши зле. Кредити започват да се дават без изисквания за доказване на доход, възможност за изплащане и пр. Все повече хора, които не могат да си позволят да изплащат кредитите си вземат такива.
В продължение на три години тази система работи чудесно. Хората стават все по-имотни и богати. Банкерите получават своите милиони долари бонуси, а инвеститорите – добра възвращаемост на своите инвестиции.
Множеството промени на законодателството в щатите, както и алчността за бърза печалба на всеки от описаната линия довеждат до сегашното състояние на световната икономика.
- · Отменянето на Глас-Стиигъл акт дава възможност на инвестиционните банки да се обединят с търговските и корпоративните.
- · Фалитът на Енрон унищожава доверието на инвеститорите и широката публика.
- · Сърбейн-Оксли акт дава сигурност на същите тези инвеститори.
- · Увеличава се обема на секюризация на ипотеки.
- · Търговските банки воюват за нови клиенти, на които да „продадат” своите ипотечни кредити, а инвестиционните търсят инвеститори, които искат да „купят” същите тези ипотеки.
Разбира се, това не са единствените предпоставки за колапса на „свободния пазар”. Причините са много и различни, но по-важни са поуките, които ще се изведат.
След Великата депресия за дълъг период от време банките не са били в основата на международните кризи. Може би е случайност, че настоящата криза се проявява след точно същия период от време след инфлационното „издуване” на пазара на имоти, както и при Великата депресия. През 1920 г. банките започват акция за даване на ипотечни кредити, които повишават драстично цените на имотите. Трябва да уточня, че Глас – Стиигъл акт е приет точно, за да се предотврати повторно такова „издуване” на икономиката. Девет години по-късно започва най-голямата икономическа криза в модерния свят. През 1999г. този закон е отменен.
Девет години по-късно света се озовава във втората най-голяма икономическа криза в съвременния свят.
4.Международните рейтингови агенции имат за цел да дават точна оценка на риска за финансови инструменти, институции и държави. Техните услуги са вменени на държавни институции, банки, а и голяма част от инвеститорите ги използват като мярка за това до колко е рисковано да се инвестира в конкретния актив.
Същите тези рейтингови агенции оценяват до каква степен са рисковани т.н. дериватни инструменти (CDO), които по-горе описах. Системата на тези инструменти работи така : ипотеките се групират в големи групи, като в последствие се разделят на отделни „траншове”. При изплащане на ипотеките, първите траншове получават постъпленията, след тях са вторите траншове, които получават постъления, ако има остатък след удовлетворяването на първите. За последните[20] e доста вероятно да не останат постъпления.
Кредитните агенции оценяват първите траншове с възможно най-нискорисковия си рейтинг, а именно ААА. С всеки следващ транш рискът се увеличава, а това влошава рейтинга на дадената инвестиция.
Голяма част от пенсионните и здравните фондове имат нормативни изисквания къде и как да инвестират парите на вложителите си. Изискването е те да не инвестират във финансови инструменти с рисков рейтинг по-нисък или равен на задоволителен. Този тип сдружения са и едни от най-големите инвеститори на финансовите пазари. Проблемът е, че те влагат парите на своите клиенти в нискорискови или безрискови инвестиции, каквито са рядкост на пазара.
След 2002 г. инвеститорите намират мястото, където може да се печели добре и да е сигурно. Това са именно дериватните инструменти. Гореописаните фондове и агенции инвестират в нискорискови траншове, а хеджфондове и търсещи още по-бърза печалба спекулатори в по-високорисковите такива. За период от няколко години много хора разбират за тази „златна мина” и се впускат към нейните недра. Този бум на такива инвестиции води до „изчерпване” на нискорисковите траншове. Както знаем, когато има увеличено търсене, предлагането го достига.
Инвестиционните банки започват да разделят среднорисковите траншове на други, по-малки траншове. Разделянето се основава на същата логика, както и на самите ипотеки. Първите получават парични постъпления първи, но и най-малка лихва, а последните голяма лихва, но постъпления има само ако предишните траншове са „запълнени”. Срещу определено заплащане кредитните агенции обявяват първите траншове за безрискови, следващите за среднорискови и т.н.
Чрез това допълнително разделяне на вече рисков актив се дава възможност на пенсионни и здравни фондове да набавят „първокачествени инвестиции от второ качество”. Така се удовлетворяват нормативните разпоредби, а и фондовете имат място, където да инвестират.
Цялата тази игра се основава на едно единствено основание- растежа на цените на жилищата. Обикновеният гражданин си купува жилището, първо поради добрите условия които банките му предлагат[21], второ като инвестиция, поради постоянно вдигащите се цени и трето заради привидната сигурност. Банката иска да даде кредит на такъв „новодомец”, защото е сигурна в увеличаващите се цени на имота и ако кредитополучателя не може да го изплаща, банката ще може да продаде недвижимото имущество на печалба. Инвеститорът е сигурен, че банката е пресметнала на кого дава своите пари, а и при пазар на имоти с постоянно увеличаващи се цени, инвестиция в ипотеки звучи като бизнес без риск.
Тук идва и проблемът с рейтинговите агенции. При растящи цени на жилищата в първите траншове на дериватите се очаква да има постъпления. До голяма степен се очаква и в по-рисковите траншове да има достатъчни постъпления, за нормална печалба на инвеститорите. Проблемът се появява през 2007г., когато получателите на subprime mortgages[22] спират да изплащат своите ипотеки. Благодарение на големия кръг от хора, обвързани със сделки от този тип, стартира лавината от проблеми, довела до сегашната криза.
След като излизат няколко статии, описващи проблемите с ипотеките на неплатежоспособни клиенти на банките, цените на пазара на имоти остават за период от време без промяна. Това е сериозен проблем, защото доста голяма част от средствата на „най-силната икономика” в света са вложени именно в този пазар. Поражда се ефектът на снежната топка, където един проблем поражда друг, който от своя страна поражда следващ.
През средата и края на 2007 г. ипотеките, които не се обслужват стават все повече, а така се намаляват свободните средства на банките. Вместо входящи парични потоци в банките влизат недвижими имоти, които са доста неликвидни. Това от своя страна намалява цените на недвижимите имоти и така банките имат къща, струвала няколко месеца по-рано да кажем 10 долара, а в момента 5. Тук се наместват и хората, които са редовни платци по своите ипотеки. Те са закупили къща, струваща 10 долара, изплащат я за 13, а пазарната й цена е 5. Логичната реакция е те да спрат вноските по своята ипотека. Така банката има още една „безценна” къща.
При пазар, в който всички имат цялата информация, това не би се случило, но за съжаление такъв пазар няма. Времето, което отнема на банките да променят своята дейност е доста по-голямо от времето за реакция на пазара. Банките продължават да дават ипотеки на хора, които нямат възможност да ги изплащат с идеята, че инвеститорът ще ги купи. Поредния проблем в тази ситуация се заражда, когато инвеститорите осъзнават, че са закупили финансов инструмент, чиято стойност е обвързана със стремглаво падащ пазар. Това естествено ги кара да спрат купуването на такива вече „токсични” активи.
Рейтинговите агенции като Moody’s и Standard and Poor до последно оценяват дериватните инструменти създадени от инвестиционните банки и двете полудържавни ипотечни агенции като безрискови. В края на 2007 г и началото на 2008 проблемите с тях са вече очевидни. Тук може да се забележи отново дупката в законодателството, която довежда до кризата с Енрон. За съжаление тук корпорацията, работеща срещу своите инвеститори не е една, а е цялата банкова система.
Банките отделят голяма част от бюджетите си за бонуси и външни услуги от агенции, които да оценяват тяхното състояние и финансовите им инструменти. Това довежда до вече познатото положение, в което за да не се изпуснат дадени клиенти, рейтинговите агенции са склонни да направят компромис със своята оценка. Това заблуждава инвесторите, които имат доверие на тези институции.
Може би сега е времето да се приеме закон, подобен на Сърбейн-Оксли, но отнасящ се към оценката на финансовите инструменти. Разбира се, това няма да даде разрешение на кризата, а може би точно обратно. Ще възвърне доверието на инвеститорите към тези институции, без реално да е постигнато подобрение в тяхната дейност.
Такъв тип закони се приемат, за да може да се удовлетвори „жаждата за кръв” на изгубилите парите си инвеститори. Те са насочени към ограничаване на ефекта от вече нанесеното поражение, но не и към неговото предотвратяване. Голяма част от икономистите и анализаторите в САЩ са на мнение, че SOX е ненужно педантичен към процедурите по одита, че измества фокуса на проверките и че една инвестиция в дълготрайни активи, би била много по-добра за обществото, отколкото да се отделят няколко милиона за заплати на вътрешни одитори, одиторски компании и пр. Този закон вкарва в коловоз професия, която трябва да следи за това, кой се движи по собствения си път. Така всички трябва да се движат по пътя определен от SOX, който със сигурност не е най-добрия.
| 5. |
Алчността на тези „касти” от бизнесмени и банкери довежда до самоизяждане. В стремежа си към бърза печалба банките и инвеститорите остават без ликвидни парични средства, с които да извършват обичайната си дейност. Както във въведението на тази разработка споменах, не би се стигнало до тази криза, ако тя се беше зародила в някой друг отрасъл.
Всеки един от нас е свързан пряко или косвено с поне една банка. Всеки има депозит, кредит, сметка в някоя банка. Както и всяка една компания, която съществува има поне една банкова сметка. Когато банката ти има проблем ти също имаш проблем. Несигурността за средствата ти довежда до несигурност в плановете, в действията и в работата като цяло.
За да се намали ефекта от кризата и за да има възможност за кредитиране на гражданите и фирмите, Щатския Конгрес и Федералния резерв прие политика за подаване на ръка на компании с голямо значение за икономиката. Такива са големите и средни банки, тримата големи автопроизводители – GM, Chrysler, Ford, най-голямата застрахователна компания в света AIG, и двете гарантирани от правителството компании Фени Мей и Фреди Мак.
От приемането на тази политика до момента в щатите са обещани над 10 трилиона долара, и са разпределени над 2.4[23]. Това са страшно много пари за икономика, чиито БВП за 2008 е 14.29 трилиона долара. Естествено голяма част от тези пари са „произведени” специално за тази цел, като така се обезценява валутата, като това намалява стойността на задълженията на страната към останалите страни кредиторки.
Поради естеството на долара, а именно като основна валута за търговия, това води до смущения в световната търговия. От друга страна във всички развити и развиващи се икономики по света се наблюдава скок на цените на недвижимото имущество и в тези с по-добре развита банкова система се оформиха до голяма степен същите вариации на финансови инструменти, както и в САЩ.
Въпреки това в тези страни не би се стигнало до такива крупни проблеми, ако банките не бяха глобализирани до такава степен. Възможността за бърза и добра инвестиция не е предимство само на американските инвеститори. Когато има добра сделка всички искат да участват в нея. Проблемът е когато тя се окаже с лош финал и всички трябва да плащат.
Политиката на ФЕД да спасява големите банки и корпорации има своята икономическа логика, но в социалната страна на този въпрос се крие дълбока несправедливост. Заради алчността на група от хора, доста голяма част от данъкоплатците по света ще трябва да споделят несгодите от прехода. До голяма степен те ще понесат и цялата тежест, защото разликата в това да загубиш 1 милиард от 2 и 100 долара от 200 е доста голяма.
Склонен съм да се присъединя към мнението на анализатора Питър Шифф, който казва, че за да може да има „чисто” начало за икономиките, нерентабилните и бавни предприятия трябва да бъдат оставени да поемат своята тежест на плещите си и да бъдат смазани от нея.
Банките от друга страна са в основата на тази криза чрез тяхната алчност за бърза печалба, носеща и своя риск. Би трябвало акционерите и мениджърите в тези корпорации да са потърпевши, но за съжаление т.н. MainStreet ще бъде носителя на негативите.
За тази година банките от Wall Street са заделили доста солидни суми за годишни бонуси за добре свършена работа. В някой от тях средния размер е около 500 000 долара на човек. Гледайки отстрани, не мога да не се възмутя срещу такъв тип отношение на банките към обикновените данъкоплатци, чиито данъци ще трябва да покрият в последствие направените от правителството полудотации в банковата сфера.
Икономическата страна на този план за измъкване на банките се състои в това те да имат достатъчно оборотен капитал, с който да могат да захранват с кредити икономиката. За съжаление не са повишени достатъчно критериите за получаване на такъв тип кредит и всъщност това обезсмисля тези помощи. Логично е когато държавата помага на някоя институция била тя и от особено важно значение за икономиката, да се изискват точни и ясни резултати от тази помощ.
Сегашната криза се появи в навечерието на президентските избори, които като всички такива са изпълнени с множество обещания и задължения, които кандидатите поемат. Двамата кандидати се надпреварваха с идеи как да измъкнат икономиката и да я вдигнат на крак. Голяма част от нещата казани тогава, както обикновено се случва на избори, ще си останат само в дебелите папки и видеата в youtube, но нещото, което ще остане е този план за измъкване на банките. Проучване на Barry Ritholtz, показва, че настоящата помощ оказана на банките надхвърля като стойност сумата от изравнените с инфлация цени на проекти като Планът Маршал, „Покупакта на Луизиана”, Надпреварата за луната, Войната във Виетнам, Войната в Корея, Създаването и поддържането на НАСА и инвазията в Ирак. Такова сравнение не би могло да е адекватно, вземайки предвид периода от време, в който тези събития се случват, но все пак е показателно, колко сериозни са сумите, които правителството дава на частни корпорации. Отново ще отбележа, че за такива суми би трябвало да има повече от солени разпоредби как, кога и къде да се използват, за да може да се достигне до желания ефект. Вместо тях, правителството на САЩ бива изправяно пред невъзможността да следи къде и как се използват тези средства, а и да наложи вето върху някой ненужни разходи, правени от банките. Пример за това е законът, с който парите от бонуси на няколко длъжности биват облагани с 90%-тен данък, но въпреки това множеството от банковите служители взимат по-големи бонуси от предишната година.
Не мога да не отчета факта, че през последната година броят на предприятията пред фалит е по-нисък от този, който очаквах, но това не намалява скептицизма ми спрямо развитието на икономиката. Смятам, че за да може икономиката да се възвърне на предишното си ниво, ще трябват още множество превантивни закони – такива, които да не позволяват дадена група лица да намали благосъстоянието на милиарди, заради собствената си алчност, такива, които да създадат институции, контролиращи как се използват парите ни и кой ги използва за собствена облага.
Другият възможен вариант е нерегулираност на банковата и публичната системи. Да се премахнат законите, обременяващи компаниите с анти-рискови дейности, но и те да поемат този риск. Да се приеме идеологията за отхвърляне на счетоводните и финансови стандарти и да се приемат само принципите.
Идеите са много и различни, но е сигурно че трябва да се направи голяма промяна в нормативната уредба, за да се предотврати следващата голяма финансова криза
Заключение
Имах щастието да съм в САЩ точно, когато се заговори за плана за измъкване и 700-те милиарда долара, които държавата ще даде на Wall Street. Голяма част от хората бяха на ръба на бунт. Някой от тях бяха загубили жилищата си, а други спестяванията си, но нито един от тях не беше съгласен да плаща данъци, с които да се намали негативният ефект от кризата върху банкерите и инвеститорите.
Това е напълно разбираемо, имайки предвид голямата социална дупка, която има между Wall Street и Main Street. Разликата е главоломна, но още по – отчуждаващото е, че парите на Wall Street се правят на гърба на обикновените граждани.
След скандала и кризата с Enron, WorldCom и останалите компании по време и след спукването на технологичния балон, много от хората, оставили парите си в пенсионни, хедж и др. фондове биват ограбени от алчността на технологичните компании. В началото на разработката си започнах с Енрон, като много точен пример за това как не трябва да се прави бизнес. Икономиката в момента е заимствала много от този лош пример, защото той работи. Работи за кратък период от време, но за този период шепа хора стават мръсно богати, на гърба на множество, които стават много по-бедни.
Сърбейн-Оксли акт е от своя страна, много добър пример за закон, който да усмири народа. Той слага множество рестрикции на големите фирми, но и оставя множество вратички, а и цената за прилагането му е огромна. Той дава пример, как много компании, които водят своята отчетност съвестно, трябва да плащат за неправомерните действия на само няколко други.
Такъв тип несправедливодст наблюдаваме и сега – държавите подпомагат банките с парите на данъкоплатците, които са и най-засегнати от кризата.
Банките неслучайно винаги са били обект на омраза. Те са институциите, които правят пари с твоите пари и хората, които играят на гамбит с тях. Те инвестират твоите пари в компании, за които не си и чувал, но разбираш, когато фалират. В този сектор трябва да има тотална ревизия на нормативната уредба. Трябва да се отхвърлят старите закони и да се напишат нови на тяхна основа, които да са по-пълни, да не оставят място за заобикаляне и да работят в унисон. Множеството закони, регулиращи банковата система водят до множество неразбирателства, били те желани или случайни. Водят до образуване на чадъри за някой и стени пред други.
Силното влияние на банките в законодателната власт във всяка страна дава възможност те да коват закони сами. Да увеличават бариерите за влизане в сектора и все повече да го олигополизират. С отхвърлянето на Глас-Стиигъл акт се даде още една възможност банките да се консолидират, като така ощетят клиентите си. Разбира се, не вярвам, че нещо ще се промени в следващите да кажем 20 години, но се надявам, че ще се приемат норми, които да намалят властта на капитала в законоопределящите органи по света – парламенти, конгреси, сенати и пр. Тогава може би ще има достатъчна регулация, която да предотврати поредната финансова криза, за която ще трябва да плащаме ние.
Използвана литература
|
Използвани уебстраници
- www.bloomberg.com
- www.finance.yahoo.com
- www.forbes.com
- www.europac.com
- Peter Shiff’s Vlogs on youtube.com
- www.financialtimes.com
- www.cfo.com
- www.nytimes.com
- www.sec.gov
- www.wikipedia.com
- www.ezinearticle.com
- www.seekinalpha.com
- www.pcaobus.com
- www.federalreserv.gov
- www.capital.bg
[1] Mark-to-market – Оценяване на активите по пазарната им стойност. До приемането на Sorbanes-Oxley act, по-ниската регулация на този тип осчетоводяване, води до възможността бъдещата печалба да се осчетоводява като текуща. Пр: печалба очаквана да постъпи през 2050г. се записва в баланса за 2000г.
[2]United States Securities and Exchange Commission (вж. www.sec.gov)
[3] От англ stakeholder – заинтересовано лице
[4] След скандала с Enron, одитиращата го компания – Arthur Andersen, губи своята репутация и „Големите пет” одитирски компании, остават четири – PricewaterhouseCoopers, Deloitte Touche Tohmatsu, Ernst & Young и KPMG
[5] B. McLean and P. Elkind, Smartest Guys in the Room: The Amazing Rise and Scandalous Fall of Enron, Penguin Group (USA), 2003
[6] New York Stock Exchange(вж. www.nyse.com)
[7] От англ. Компания с акции, продавани на фондовата борса
[8] IAS – International Accounting Standards
[9] GAAP – Generally Accepted Accounting Standards
[10] The Sarbanes-Oxley Act of 2002 (Pub.L. 107-204, 116 Stat. 745, влязъл в сила на July 30, 2002), също познат като „The Public Company Accounting Reform and Investor Protection Act of 2002”
[11] Глоби до 15 милиона долара глоби за вътрешни и външни одитори, умишлено променили счетоводна информация (The Sarbanes-Oxley Act of 2002, section 105 (c), paragraph (5))
[12] “Public Company Accounting Oversight Board”( The Sarbanes-Oxley Act of 2002, Title 1, Section 101-109)
[13]Carl Bialik , June 2005, www.wsj.com„ How Much Is It Really Costing To Comply With Sarbanes-Oxley?”
[14] Alan Reynolds, старши асистент в Cato Institute
[15] Next big hit
[16] Banking Act of 1933 (P.L. 73-66, 48 STAT. 162)
[17] Initial Public Offering – първоначално листване на компания на фондовите пазари, първоначално набиране на акционерен капитал
[18] The Federal National Mortgage Association (FNMA), или Фени Мей(Fannie May) и The Federal Home Loan Mortgage Corporation (FHLMC), или Фреди Мак(Freddie Mac)
[19] CDO (Collateralized Debt Obligation), като разновидност на ABS(Asset Backed Securities).
[20] Съществуват CDO-та с до 16 транша
[21] Стига се до парадокси като така наречените NINJA кредити(No income, No job, No assets)
[22] Ипотеки, на хора с по-нисък от необходимия доход
[23] CNNmoney.com ‘s bailout tracker
